La Vie Digitale: Кратка история на един геймър

Здравейте, аз съм Стоян и съм геймър. А също и дизайнер, инвеститор, съпруг, родител и много други неща, но тук ще акцентирам основно на игрите.

Геймърската ми "кариера" започна през далечната 1985, когато майка ми за пръв път ме заведе на електронните игри, или както им казват сега, на аркадните автомати. Повечето бяха електромеханични или разни ракети и кончета, които се клатушкаха, като пуснеш стотинка. Помня, че първо играх на един баскетбол, после на игра, в която гледаш през перископ и потопяваш кораби и накрая (имаше хубава градация), на човечето, което яде точки. Да, определено започнах подобаващо, с легендарния Pac Man! Не след дълго вече знаех всички гаражи, мазета и павилиони в Сандански, където имаше игри и бях играл на класики като Donkey Kong, Frogger, Snake Byte, Bubble Bobble, Wonder Boy, Pang, Street Fighter, Final Fight, Joe & Mac и пр. легендарни игри от 80-те и 90-те. По-късно, когато започнах училище, джобните ми пари често отиваха там, вместо за банички (може би затова съм толкова слаб ;).

По това време стана възможно човек да има електронна игра у дома. Едни от първите бяха руските "Ну погоди". Късметлиите, които имаха достъп до Кореком (като мен чрез баща ми, завърнал се от гурбет в чужбина през 1987), освен шоколадови яйца Kinder, можеха да си купят и джобни игри на Casio. Те бяха много по-качествени от руските. Аз имах The Dragon's Egg, момченцето което бяга от един динозавър, след като му е откраднало яйцето. Други късметлии от класа или от квартала имаха различни игри и често ги разменяхме.

През 1990 за първи път играх при братовчед ми на домашна конзола Atari 2600 с няколко супер грозни игри като Pitfall и един бокс, в който гледаш боксьорите отгоре. Имаше и плюсове, защото беше у дома, не трябваха стотинки, имаше джойстици с големи бутони и... ми омръзна за една вечер. Конзолата беше нова за България, но времето ѝ отдавна беше минало и игрите бяха допотопни в сравнение с аркадните автомати по онова време.

Зората на демокрацията в началото на 90-те донесе няколко големи кризи, през които луканката, кашкавалът и домашният компютър бяха непостижим лукс и малко деца можеха да си ги позволят. До компютър успявах да се докопам само по трудово обучение, когато имахме информатика на стари 8-битови компютри Правец 8М. Същия модел бяха сложили и в библиотеката в Сандански, но вечно беше зает.

Записах се дори на кръжок по компютри, където имаше не само 8-битови, но и един Правец 16 (клонинг на IBM PC/AT) с цветен монитор - върха на технологиите през 1990 г. Всеки път, след задължителния урок по програмиране на BASIC, учителят по математика, който ръководеше кръжока, ни оставяше да играем на Gran Prix, Prince of Persia и други класики.

Имахме уговорка с нашите ако завърша пети клас само със шестици, да ми купят компютър Правец 8C, доста добър клонинг на Apple II. Е, не успях съвсем - имах няколко петици, но един ден в началото на лятото през 1991 г., баща ми се върна от пътуване (до гр. Правец, както разбрах по-късно) и донесе два кашона - един голям, с монитор с пиксели в отровно зелен цвят и един по-малък, със самия компютър. Голяма радост беше! Имаше и флопи и няколко дискети с игри. Бързо се сдобих с много други игри и още помня с носталгия класики като Karateka, Moon Patrol (Лунен патрул), Mario Bros., Lode Runner, Conan, Aztec и Castle Wolfenstein.

8-битовият компютър в началото на 90-те също беше доста остаряла технология, но пък имаше много игри за него, абсолютно всичките пиратски, на 5.25-инчови дискети. Отне ми повече от година да намеря и изиграя по-добрите. Следващата година, обаче, компютърът вече събираше прах. Не го бях включвал от няколко месеца, когато най-сетне ми хрумна да го продам. Планът ми успя и с парите си купих китайски вариант на японското 8-битово Nintendo (NES), което бяха започнали да продават по онова време. Беше менте, с вградени игри в самата конзола, без касета. Касетите с игри също бяха ментета и ги продаваха навсякъде - по сергиите, магазините за електроника и аудиокасети. Имах два джойстика и пластмасовия пистолет за Duck Hunt, забавна игра където ловуваш патици и когато не ги уцелиш, кучето ти излиза от тръстиките и ти се смее. Най-добрата игра за конзолата беше вечната класика Super Mario Bros., която и до ден днешен ми е любима и даже наскоро я преиграхме с детето. Имаше и други страхотни игри, като Duck Tales, легендарната Contra, Tetris, The Flintstones и много други.

Около година по-късно вече бях изиграл повечето добри заглавия, както и много посредствени и дойде време за следващото поколение. Sega Mega Drive вероятно бе първата конзола, която дойде в България не твърде дълго след дебюта си по света. През 1993, след като продадох Nintendo-то и с малко доплащане, успях да се сдобия с 16-битова Sega, втора ръка. Там вече игрите бяха почти с качеството на аркадните, а имаше и някои ексклузивни заглавия като Sonic и Streets of Rage, които бяха дори по-добри. Други като Mortal Kombat, Comix Zone, Earthworm Jim и NBA Jam бяхa аркадни портове с отлично качество. Самата конзола и касетите вече бяха оригинални и не съвсем по джоба на тийнейджър, но често ги разменяхме с приятели (Kunev, VooDooTo, Oni, Scratch, Hero_7) или ги взимах под наем от кварталния клуб на чичо Оги.

Цели пет години по-късно, през 1998 все още излизаха игри за Sega Mega Drive, но конзолата вече изоставаше доста от следващото поколение - 32-битовата Sega Saturn и най-вече от PlayStation, който започна да се налага с емблематични игри като Resident Evil, Silent Hill, Legacy of Cain: Soul Reaver и Tekken. Конзолата на Sony струваше колкото приличен автомобил в България след една от най-големите кризи и хиперинфлацията. Нямаше вариант да се сдобия с нея, но пък вече имаше гейм клубове, където можеше да се играе на час (Bobski) и така криво-ляво успях да изиграя някои от по-качествените заглавия.

За компютър също излизаха готини игри като Doom и по-късно иновативният Half Life. Първата така и не успях да играя, но втората играхме заедно с един приятел (Ivan XT, cheers mate :) на неговия компютър през лятната ваканция. Това беше повратен момент - за сефте играех игра от първо лице и, макар да беше малко неудобно да свикна с мишка и клавиатура, а играта беше трудна, успяхме да я превъртим с общи усилия. Играхме също и на първата Civilization, откъдето е и симпатията ми към city builder-ите.

Все по-често се замислях за нов домашен компютър, не само заради игрите, а и заради интернет, който бързо навлизаше и ставаше все по-достъпен. Трябваше само да уредя финансирането. Геймърски компютър през 1999 струваше около $1000. Възможността дойде през 2000-ната година, когато отидох на студентска бригада в Щатите и успях да спестя пари за много яка машина с видеокарта nVidia GeForce 2 GTS, към която имаше дори 3D очила. PC-то постепенно ме отдалечи от конзолите и скоро след това подарих старата Sega на съседските деца.